С личности от величината на член-кор. проф. Александър Янков би могла да се гордее всяка световна сила. А в рамките на малка и все по-обедняваща откъм авторитети България мащабът му на един от най-изтъкнатите и ценени в света асове по международно право изпъква особено внушително. И може би именно затова, потвърждавайки старото правило, че всеки истински голям професионалист е и много скромен, и много човечен, професорът ме посреща усмихнат, радушен и леко притеснен в своя малък, отрупан с книги, папки и снимки домашен кабинет. Веднага заявява, че не знае с какво толкова би могъл да заинтересува читателите ни. Не е куртоазия. Наистина е притеснен, и разговорът потръгва едва с навеждащите „подавания” на зетя – проф. Николай Лазаров, изтъкнат български телевизионен и кинооператор. Двамата току-що са се завърнали от вълнуващо пътуване във Виетнам, където проф. Янков е взел участие във важна конференция по повод териториалните спорове за редица острови в Южнокитайско (Източно) море. Въпреки почтената възраст на професора – през юни т.г. той закръгли 90 г., – далечното пътешествие и гостуването посред лято в нажежения тропически мегаполис град Хо Ши Мин (бившия Сайгон) не са му натежали. Напротив, заредили са го със силни положителни емоции, защото е срещнал там свой някогашен виетнамски възпитаник, стигнал доста високо в йерархията на своята страна, но и до днес благоговеещ пред българския си Учител.
Допреди броени месеци проф. Янков  бе президент на най-старата професионална организация на юристите в света – основаната през 1873 г. Световна асоциация по международно право.
Роден на 22 юни 1924 г. в Бургас, Александър Янков е участник и в антифашистката съпротива в България като ремсист, заради което е бил и в затвора преди 09.09.1944 г.
Завършва право в Софийския университет през 1951 г. Специализира в Академията по международно право в Хага през 1961 г. От 1973 г. е професор в катедрата по международно право и международни отношения в Юридическия факултет на СУ, която ръководи от 1980 до 1989 г. През 1981 г. е избран за член-кореспондент на БАН и през 1988-1989 г. ръководи секцията по международно право и международни отношения  в Института за държавата и правото при БАН. От 1988 до 1991 г. е зам.-председател на БАН. През 1989-1990 г. е председател на Комитета за наука и висше образование и зам.-председател на Националния съвет за образование, наука и култура. През 1972-1976 г. е посланик на България във Великобритания, а в периода 1976-1980 г. е постоянен представител на държавата ни в ООН. Член на Комисията по международно право на ООН в Женева през 1977-1996 г. и неин председател през 1984 г. Член на Постоянния арбитражен съд в Хага от 1971 г., а от 1996 г. до 2012 г. – на Международния трибунал по морско право в Хамбург. Членува в национални асоциации по международно право в САЩ, Великобритания, Франция, Белгия и т.н Проф. Янков е и един от основните автори на най-важния документ, регулиращ отношенията в Световния океан – Конвенцията на ООН по морско право. И това е само възможно най-редуцираният списък с неговия „актив”.
Но разговорът с моя енергичен събеседник не тръгва от заслугите му, а от силно вълнуващата го „виетнамска връзка”. Държи да ми покаже на монитора на компютъра си и кадри от днешните Хо Ши Мин и Ханой, чийто урбанистичен, икономически и социален напредък му е направил силно впечатление.

– Проф. Янков, какво ви свързва с Виетнам, от където се завърнахте съвсем наскоро? 
– Още веднага след края на войната между САЩ и Виетнам у нас пристигна за обучение група млади виетнамци, а на мен ми бе възложено да се занимавам със студентите и аспирантите от чужбина. Особено ме развълнува запознанството с един от онези бедни младежи. Той първо бил изпратен да учи в Москва морско право. Там мой съветски колега, по-възрастен от мен, му препоръчал да продължи обучението си при „един млад професор от България, който е най-добрият в морското право” – тоест при мен. Без аз нищо да знам. И момчето направило необходимите постъпки пред виетнамските власти, след което наистина един ден се появи тук. Бе одобрен за аспирантура – или докторантура по днешните термини. Ние с жена ми видяхме, че младежът е много целенасочен, много трудолюбив. Приехме го като наш син. Когато дойде време да защитава своята дисертация, той я представи в 85 страници, написани на ръка. Имали само една пишеща машина, много стара. Затова не могъл да напечати своята работа и я написал на ръка, с български букви, много красиво! Няма да го забравя! Защити дисертацията си много добре. Изпрати ми после едно сърдечно писмо и една голяма негова картина, която, уви, се загуби по-късно, докато се местехме от едно място на друго. Писах в САЩ и го препоръчах за по-нататъшно обучение. Бе приет в Канада, където продължи научното си развитие. Когато се завърна в родината си, поддържахме връзка известно време. Разбрах, че отначало е започнал да преподава в техния университет, след което отишъл във виетнамското външно министерство. И после му изгубих дирите. Сега, когато вече за трети път посетих Виетнам, помолих домакините да разберат какво е станало с него, къде е. И те го откриха! Появи се на конференцията в град Хо Ши Мин, в която участвах, и остана с нас през целия ни престой в страната. Само повтаряше: „Учителю, учителю!” Разплака ме… Самият той там е много уважаван. По-млад е от мен, но вече е пенсиониран. Бил зам.-ректор на Дипломатическия институт към тяхното МВнР. Казва се Фам Ван Чи. Събра цялото си семейство, с малките дечица – сигурно внучета, за да ги фотографира с мен и зет ми Николай, който ме придружаваше. Невероятна емоция!
– Ако това е третото ви гостуване във Виетнам, кога е било първото?
– Веднага след войната с американците, някъде в средата на 70-те. Тогава още личаха разрушенията и следите от битките. По реките се виждаха останки от ударени кораби. Хората живееха трудно, бедно. На много места нямаше ток, ползваха свещи. Сега е съвсем друго. Виетнам е направил огромен скок в развитието си. Вече е по-напред от нас. Забелязах го още при второто си гостуване – то беше миналата година. И сега, при участието ми в конференцията в град Хо Ши Мин, впечатлението ми се затвърди. Това е динамична, просперираща страна. Позволете ми да използвам случая и да поздравя виетнамския народ за националния му празник 2 септември – 69-годишнината от провъзгласяването на независим Виетнам през 1945 г.
– Каква беше конференцията в град Хо Ши Мин?
– Тя бе организирана от Виетнам и засягаше тема, която е много важна за тях – териториалните спорове за редица острови с големия северен съсед Китай. Изразих в изказването си и в обсъжданията моята принципна позиция, че по този проблем решенията следва да се търсят в рамките на Конвенцията на ООН по морско право, както и във формата на АСЕАН (Асоциация на страните от Югоизточна Азия). Виетнамската страна също споделя този подход. На конференцията бяха дискутирани общо 18 подтеми, засягащи въпроса.
– Споменахте, че Виетнам ни е изпреварил. Как си го обяснявате? С манталитет, с геополитика? Какво ѝ пречи на България да върви напред?
– Труден въпрос. Не е било винаги така. Ако погледнем историята, ще видим, че България е изгубила три войни, но и от трите е излизала по-силна отпреди и се е оказвала в по-добро състояние от онези, които са я побеждавали. После обаче като че ли станахме прекалено богати – и ето, че тръгнахме назад…