I.ПРАВОТО МЕ ИЗБРА, А НЕ АЗ НЕГО
В процеса на завършването на две езикови гимназии едновременно през 1993 г. аз бях много натоварена с учене, но въпреки това още през същата година кандидатствах в няколко университета, като най-много исках и се стремях да ме приемат в специалност "Международни отношения". Тъй като имаше много малко отпуснати бройки за жени, аз не се класирах в желаната от мен специалност, а вместо това ме приеха специалност "Право". Така по стечение на обстоятелствата, се озовах студентка в Юридическия факултет на Пловдивския университет, но не бях в особен възторг от записването ми в тази специалност. Към онзи момент свързвах приложното поле на правната наука предимно с разследването и наказването на престъпления, както и с разглеждането на бракоразводни дела, което определено не ме привличаше. Още през първата година на обучението ми, постепенно започнах да осъзнавам, че юридическите познания обхващат много по-широк кръг сфери от обществения живот, отколкото съм предполагала. В учебната ни програма бяха заложени, не само задължителните за всички студенти по “Право” дисциплини, но и т. нар. избираеми предмети, които даваха възможност на студентите да се профилират още в университета. Аз, с голям интерес, следях и се записвах за свободно избираемите дисциплини, които са с международноправна насоченост, като: “Международни организации”, “Дипломатическо и консулско право”, “Международни отношения”, “Международно търговско право” и др.
В края на първата учебна година, за първи път случайно попаднах на името на проф. Александър Янков в един централен ежедневник и веднага го запомних, поради три причини: първо, че е роден на 22 юни, датата когато съм родена и аз; второ, че неговото образование е юридическо; и трето, че проф. Янков е избрал за свое професионално поприще дипломацията и международното право, които и мен много силно ме привличаха (за разлика от наказателното право, например). Тогава си спомням, че като стрела премина през ума ми мисълта: “О, явно има и други хора, освен мен, родени на 22 юни, с голям афинитет към международното право.” Бях озадачена от тези съвпадения и някакво странно чувство на неопределеност остана в мен, но нищо повече от това.
Съобщение в централен вестник за популярни личности, родени на 22 юни. На първо място е посочено името на член-кор. проф. Александър Янков.
Около две години по-късно, разбрах, че за студентите от моя випуск има възможност да се запишат в свободно избираемата дисциплина "Международно морско право". Аз не знаех още, че именно професорът, чието име преди това бях прочела във вестника, е бил поканен от ръководството на Юридическия факултет на Пловдивския университет, за да ни води лекциите. Но, когато с моите състуденти разбрахме кой ще ни преподава “Международно морско право”, бяхме много развълнувани и се чувствахме големи късметлии, че юрист от ранга на проф. А. Янков ще ни бъде преподавател...
Споделих радостната новина вкъщи и баща ми (учен-математик и син на адвокат) отбеляза, че е виждал проф. А. Янков и е слушал негови изказвания по време на събрания на Съюза на научните работници в България, като изкоментира, че бил много добър и способен юрист.
Аз не пропуснах нито една лекция по "Международно морско право"! Това ми даде възможност да се подготвя за изпита само въз основа на записките от лекциите, което беше достатъчно, за да си взема изпита с отлична оценка. По принцип, не че оценката беше най-важното нещо за мен, но все пак по морско право получих именно отлична оценка, което показва, че явно добре бях усвоила материята, преподавана от професора. Спомням си, че проф. А. Янков ни написа оценката в студентските ни книжки с изключително красив почерк и с черен цвят на мастилото, което веднага я отличаваше от всички други бележки.
II.КОНКУРС ЗА "НАУЧЕН СЪТРУДНИК"
Винаги съм имала усещането, че мен правото ме избра, а не аз него. Що се отнася до международното публично право, бих могла да кажа точно обратното. След дипломирането ми и едногодишния задължителен стаж за придобиване на юридическа правоспособност, аз напълно съзнателно избрах международното право за свое професионално поприще измежду всички други юридически дисциплини. В края на 1999 г. се явих на конкурс и ме приеха за научен сътрудник по "Международно право и международни отношения” (“МПМО”) в Института за правни науки (ИПН) към БАН.
По време на тримесечната си подготовка за конкурса, аз установих, че за един от изпитните ми въпроси нямам абсолютно никаква информация, което се отнасяше до въпроса: по какви съдебни дела България е била страна по съдебни спорове пред Международния съд на ООН в Хага. Силно обезпокоена от тази информационна празнина, аз се обадих в канцеларията на ИПН и обясних на секретарката притесненията си. Тогава тя услужливо, ми даде два телефона на специалисти в областта на международното право, за да се свържа с тях и да ги попитам, каквото ми е необходимо. След като позвъних на първия телефон (който се оказа, че принадлежи на научна сътрудничка по международно право от ИПН), тя троснато ми заяви, че не е възможно да няма нищо в книгите и учебниците по международно право по този въпрос и, че според нея аз съм тази, която не си е направила труда да провери достатъчно задълбочено в библиотеките.
Съвсем различно протече разговорът ми по същия въпрос с проф. А. Янков, чийто телефонен номер също ми беше даден от секретарката на ИПН. По една щастлива случайност, когато позваних, той си беше в България и ми вдигна телефона. След като ме изслуша внимателно, проф. Янков ме помоли да му се обадя отново следващата седмица, през което време се ангажира да направи справка в неговите литературни източници по въпроса, който ме тревожи. При второто ми обаждане се оказа, че той не само беше намерил информация по този въпрос, но даже ми предложи да ми продиктува по телефона всичко, което е открил, а аз да си записвам информацията. Тогава споделих на проф. Янков разочарованието си за това как се е държала с мен сътрудничката по международно право от ИПН към БАН и го попитах, защо предвид голямата му натовареност, се ангажира да ми помогне. Той ми отговори с благ тон: “Аз считам, че мой професионален дълг е да ви окажа помощ за изпита в рамките на моите възможности.”
Така, благодарение на безценната помощ за изпита от проф. А. Янков, аз се явих на конкурса със самочувствието на сто процента подготвена по материята на международното право, която ми беше необходима да познавам за входно ниво в БАН.
III.РАБОТАТА МИ В БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ
В самото начало на 2000 г. бях назначена за научен сътрудник по “МПMO” в ИПН към БАН. Баща ми не желаеше аз професионално да се занимавам с наука, но неусетно през годините ми беше предал огромната си любов към знанието и вече беше късно да ме спре. Неговите притеснения бяха свързани, предимно с факта, че аз няма да се задоволя да бъда посредствена в научната си дейност, защото имам неговия личен пример на талантлив учен-математик (https://pgtodorov.wixsite.com/math),а от друга страна – цената за постигането на реални научни резултати, можеше да бъде много висока.
Баща ми искаше за мен да имам по-лесен и спокоен живот… Затова предпочиташе да ме държи по-далече от задкулисните игри, с които отдавна са се прославили академичните среди в България. Майка ми, университетски преподавател по философия, в този начален етап приемаше значително по-спокойно избора ми на професионален път. Ето защо, предимно баща ми, в качеството си на родител, беше доста обезпокоен от лекотата, с която ме приеха в академичните среди, едва на 23 години. В очите му се четеше голям страх за това какво може да преживея от тук нататък в кариерата си, тръгвайки по неговите стъпки. Специфичното за мен и баща ми в професионално отношение беше идеалната приемственост по отношение на работата ни в БАН.
Неговата последна длъжност (преди пенсионирането му) беше като професор в БАН (http://mmib.math.bas.bg/?page_id=14122), а моята първа постоянна длъжност в живота ми беше като научен сътрудник в БАН.
Аз много мислих върху доводите на баща си и необичайното му поведение. Тогава реших да му кажа две неща: първо, че юридическата наука не е толкова трудна или свръхпрецизна като неговата наука – математиката (Царицата на всички науки); второ, обещах му, че ако някой се опита неоправдано да ми пречи в научната ми дейност и развитие, аз в никакъв случай няма да го допусна. След като баща ми се увери, че правилно съм разбрала неговите родителски страхове и съображения, той като че ли малко се поуспокои, но продължи с огромна тревога да следи всяка моя по-нататъшна стъпка в академичните среди.
На първото събрание за 2000 г. на Секцията по “МПМО”, ръководителка ме представи на другите й членове като новото попълнение. Няколко месеца по-късно, обаче започнаха подмятания от следното естество: “Ти си човек на шефката и с връзки си влезнала през задния вход в БАН”. Явно беше, че някои от колегите ми изобщо не можеха да си обяснят как така едно младо момиче от провинцията е пробило още от първия си опит на кандидатстване в БАН. Първоначално не можех да разбера какво точно искат да ми кажат с тези намеци и учудено им отговарях, че съм назначена в института не въз основа на връзки и контакти, а защото съм избрала да работя в областта на международното право, като за тази цел съм се явила на конкурс пред тричленна комисия, каквото е било изискването на закона. Впоследствие разбрах, че колегите ми са говорели същото и пред ръководителката на секцията ни, а именно, че съм била неин човек и затова съм била назначена. Ето защо тя е била принудена да разархивира писмената ми работа от конкурса (която беше на тема “Мирно разрешаване на международни спорове”), за да им я даде да я прочетат и лично да се убедят, че основанието, на което съм била приета в ИПН, е било блестящата ми разработка по изпитната тема.
Тогава възникна друг проблем-някои от по-старшите ми колеги стигнаха до смущаващото им умозаключение, че: “Щом, като ти си толкова добре подготвена в областта на международно право и искаш да се занимаваш сериозно с наука в България, тогава ще започнеш да ни правиш конкуренция на нас професорите. Затова ние няма да те пуснем да вървиш напред в професионалното си развитие, освен, ако не си послушна и не ни се подчиняваш безпрекословно. Иначе ще гледаш докторантура през крив макарон”. Аз, стресирана какво бъдеще ме очаква в такова обкръжение, им отговарях: “Каква конкуренция мога да ви бъда аз, при положение, че съм съвсем начинаеща в научната си дейност и тепърва има много да се уча от вас самите!? Моята цел не е да ви бъда конкуренция и не схващам по този начин работата си. Според мен за всеки има място в науката, стига да има желанието да й отдаде потенциала си! Още повече че моята научноизследователска тема е избрана от вас, а не от мене и не се дублира с вашите научни интереси.” На практика, вместо да бъде максимално ангажиран и използван моят потенциал на млад научен сътрудник, по-старшите ми колеги от института по-скоро се страхуваха аз да постигна някакъв по-значим научен резултат в работата си, защото според тях съм щяла да им бъда конкуренция.
Началото на 21 век бележеше период на бурно изтичане на мозъци от България и сериозен отлив на желаещи млади българи със солидно образование, като мен, да работят в академичните среди, поради което масово заминаваха за чужбина, главно в търсене на по-добро заплащане. Аз към онзи момент, ако не бях попаднала в един вестник на интервю с тогавашния председател на БАН, от което ставаше ясно, че недостигът на средства за по-достойни заплати в научната сфера се дължи на отдръпването на подкрепата на държавата в този сектор, щях да се чувствам много объркана. Действително положението не беше розово – през първата година от назначаването ми в ИПН заплатата ми беше 160 лв., като през следващите няколко години постепенно се увеличи на 250 лв. Специално за мен ниското възнаграждение за младите научни работници в България, съвсем не беше най-смущаващото, тъй като по природа не съм меркантилна. Огромният проблем, беше усещането ми, че БАН от едно защитено научно средище в държавата, се беше превърнало в разграден двор, в който няма законност, а важат принципите “да си човек на някой”, както и на “връзки и контакти”. Още в края на първата година от назначаването ми, започнах да забелязвам явни признаци на деградация в съзнанието и изкривяване на ценностите у редица мои колеги, като от някои от тях пряко зависеше работата ми и по-нататъшното ми академично развитие. Едва прохождайки в професионалната наука, някои от по-старшите ми колеги, които по принцип би трябвало да бъдат пример за мен, ми говореха директно и без заобиколки: “Ти какво търсиш в БАН: тука, виждаш-пари няма”. И вместо да обсъждаме научни теми, аз бях принудена да им обяснявам, че за мене парите в случая не са най-важното нещо, а възможността да работя в сферата на науката и международното право, при това в България, а не да бъда една от избягалите от Родината. Но дори и тогава, те не ме оставяха на мира, а продължаваха заяжданията си във вече познатия дух: “О, така ли, щом, като ти не се интересуваш толкова от парите, а искаш да се занимаваш сериозно с наука в България, тогава сигурно ще искаш да ни засенчиш.”
При такава външна обстановка в държавата и вътрешен психоклимат в Секцията по “МПМО”, се реализираха първите ми професионални изяви в областта на международноправната науката.
Спомням си, че винаги, когато предлагах за публикуване моя статия в списание “Правна мисъл” (https://ipn-bg.org/nauchni-izdaniya/pravna-misl/), и когато тя се разпределяше за даване на рецензия от проф. Александър Янков в качеството му на член на редколегията, той ми се обаждаше лично по телефона, за да обсъдим неговите критични бележки. Проф. Янков отделяше необходимото внимание за изясняване на спорните научни въпроси. По време на разговорите ни проф. Янков никога не беше припрян, високомерен, мнителен или изискващ да бъда покорна в научно отношение. Точно обратното - той ми даваше необходимата творческа свобода и изтъкваше, че в науката е вредно да се робува на авторитети; стимулираше самостоятелното ми мислене, но същевременно възпитаваше в мен и чувството за научна отговорност.
В края на дискусиите ни, той винаги завършваше, обобщавайки следното: “Моля ви, Елена, да имате предвид, че моите бележки по статията ви са само препоръчителни, а не задължителни, като целта им е единствено да бъде подобрено нейното съдържание, но вие сте авторът и вашето име ще стои под заглавието на статията ви. Затова, оставям на вас да решите, дали и доколко ще се съобразите с моите препоръки, но дори и да не сте съгласна с тях, аз все пак ще препоръчам статията ви да бъде обнародвана в сп. “Правна мисъл”.
IV.ДОКТОРАНТУРА ПО "МПМО"
Когато записах докторантура по “Mеждународно право и международни отношения” в Софийския университет през 2006 г., имах рядката възможност да избирам кой да ми стане научен консултант, а не да ми бъде определен служебно от катедрата. Тогава интуитивно се обьрнах към проф. Александър Янков с молба, да ми стане научен консултант. Обсъждайки този въпрос с него, бях впечатлена от научната му скромност и дълбока осъзнатост като учен, което рязко контрастираше на начина на мислене и поведение на други колеги, с които преди това ми се беше наложило да контактувам в БАН. Спомням си, че проф. Янков се опасяваше, че няма да ми бъде достатъчно полезен, ако именно той ми стане научен консултант, главно поради две причини: първо, защотопрез половината от времето си е в чужбина заради различни служебни ангажименти; второ, защото темата на дисертационния ми труд е свързана със съдебната система на Европейския съюз, а той не се смята за тесен специалист в областта на европейското право. Аз обаче не се съгласих с последното негово виждане и настоявах пред него, че щом като той е професор по международно право, изобщо не трябва да се притеснява, ако ми стане научен консултант, защото правото на ЕС всъщност е международно право (тъй като е възникнало въз основа на сключени между държавите членки международни договори), макар и да има някои специфични особености, отнасящи се до вторичното право. Също така изтъкнах пред него, че не трябва да се съмнява нито за миг, че няма да ми бъде полезен в моята по-нататъшна научноизследователска работа, тъй като аз изследвам дейността на съдебната институция на ЕС, а той самият е съдия в международен правораздавателен орган (Международния трибунал по морско право в Хамбург) и следователно е специалист в областта на международното правораздаване. Така успях да убедя проф. Янков да ми стане научен консултант и започна моята най-задълбочена част в научноизследователската ми дейност, докато работата ми в БАН беше само подготвителният етап.
През цялото време на докторантурата ми проф. Янков създаде благоприятен и спокоен работен психоклимат и необходимата увереност в мен, за да разгърна максимално творческия си потенциал. Ограничеността в мисленето на голяма част от предишните ми колеги (които открито се съмняваха в моите професионални качества, защото не съм била от столицата, а съм дошла от провинцията), се смениха с широкия кръгозор, благородство и нравствени качества на проф. А. Янков. Но най-важното, в случая беше, че аз в негово лице, бях намерила човек, който наистина се интересува от развитието на международноправната наука.
След успешната защита на докторска дисертация през 2009 г., проф.А. Янков беше много горд с мен, като веднъж откровено ми сподели, че се е съмнявал, дали аз изобщо ще мога да се справя с тази задача. Той беше изключително доволен не толкова от факта на присъдената ми научна степен (чието придобиване е банална необходимост, ако човек желае да работи и да се развива в академичните среди), а преди всичко от обстоятелството, че дисертацията ми, според него, се отличава с ярък научен принос, даващ мощен тласък в развитието на познанието в правилната посока. До този момент в правната литература по някои от изследваните в дисертацията ми въпроси бяха широко възприети напълно погрешни схващания, които аз успях да оборя, като подкрепих заключенията си си с необходимите доказателства, за да се превърнат те в научна истина.
V.КНИГАТА-ПРИЗНАНИЕ И СЪЛЗИ
Първото признание за качеството на научноизследователската ми дейност дойде от самия проф. А. Янков, още на етапа, когато обсъждахме с него отделните части на дисертацията ми (и бъдещата книга). Веднъж той изненадващо ми се обади по телефона, когато изобщо не очаквах, тъй като знаех, че е в чужбина. Гласът му трепереше от вълнение, когато ми съобщи: “Аз сега съм на конференция в Барселона, но в паузата, почивката вместо да съм в лобито при колегите ми, предпочетох да се прибера в стаята си, за да прочета главите от дисертацията ти, които последно си ми изпратила. Браво, Елена, точно така трябва да се пише научен труд и да се обосновават научни изводи! Аз днес от тебе научих такива неща по международно право, които не съм и предполагал. Благодаря ти за всичко това!” При проф. Янков нямаше фалш или лицемерие, а трезво и справедливо отношение към фактите такива, каквито са. Аз се засмях заради неговата неподправена искреност и му отговорих следното: “Аз достигнах до по-различни изводи относно общоприети и погрешни становища в правната литература, но все пак имайте предвид, че успях така убедително да обоснова и подкрепя с доказателства своите изводи, благодарение на онази хубава книга, която вие ми донесохте от Холандия и ми препоръчахте непременно да я прочета. Така че, аз съм тази, която трябва да ви е изключително благодарна!” Проф. Янков възкликна: “Но аз същата тази книга, я подарих и на други мои колеги в България, обаче резултатът при тях, не е същият, както при тебе.” Аз му отговорих: “Това е така, защото те се интересуват преди всичко от придобиването на научни титли, а не от придвижването на познанието от точка “А” към точка “Б” в правилната посока. Затова едни и същи погрешни изводи се преповтарят от различни автори, поради научна солидарност, като се тъпче години наред на едно и също място.” Тогава той ми отговори:“Всичките ми докторанти са били добри, но ти си различна...Аз нямам друг такъв случай като твоя, въпреки че всичките ми докторанти са били много добри.”
По препоръка на проф. Янков, преработеният и актуализиран вариант на дисертационния ми труд беше публикуван като книга. През 2012 г. на бял свят излезна книгата ми “Съдебна защита срещу актовете на институциите на ЕС” с предговор, написан лично от проф. А. Янков. Той беше много доволен от научна ми работа до момента и затова ми възложи книгата да бъде преведена и на английски език. Също така ме помоли да му дам колкото се може повече свободни екземпляри от нея, за да ги раздаде в научните среди по свое усмотрение. Така новаторските ми становища (виж например стр. 18-21 и стр. 29-30 от книгата ми, достъпна он-лайн горе) попаднаха в полезрението на колеги, които сьщо имат публикации във връзка със съдебната система на ЕС, но споделят съвсем различни виждания от моите.
Вместо, да излезнат с контрапубликации (както изисква научната етика), в които, ако могат да обосноват, че именно техните научни схващания са правилните, те започнаха негативна кампания срещу мен в академичните среди, като злословят зад гърба ми навсякъде, където могат (напр. в Kатедрата по “МПМО” към Юридическия факултет на Софийския университет, във Факултетния съвет на СУ, по-време на различни събрания или други публични мероприятия) с цел да накърнят доброто ми име и професионален имидж.
Тревогата на проф. Янков растеше с всеки изминал ден. Той искрено съжаляваше, че беше привлякъл вниманието към моята книга на толкова недоброжелателни колеги. Проф. Янков често ми се обаждаше, за да се интересува дали и кога ще предприема ответни мерки срещу тях, като аз му отговарях следното:”С тях не ми се занимава-дори понякога ми става жал и искрено им съчувствам, особено когато им чета публикациите. Активирането на мои врагове в научните среди, след публикуването на книгата ми, е поредното признание за значимостта на постигнатото до момента. Вие сигурно сте чувал, че няма врагове само този, който нищо не е постигнал в живота. А бихте ли ми казал, къде са например научните приноси на главния организатор на злословенията срещу мен?” Проф. Янков поклати глава и съвсем лаконично, но напълно недвусмислено отговори: “Оооо, със свещ да ги търсиш. Аз не знам той изобщо да има такива.”
Всички около мене (в това число и проф. Янков) си мислеха, че злостните нападки зад гърба ми най-накрая ще бъдат преустановени, след като в края на 2012 г. спечелих обявения в “Държавен вестник” конкурс за “главен асистент” по “Право на ЕС” в Софийския университет. Но тогава, вместо мен, в нарушение на конкурсното начало, на тази длъжност беше назначено предизвестеното от канцеларията на Катедрата лице и протеже на колегата ми, който най-активно злословеше срещу мен зад гърба ми. След като беше провален избора ми за длъжността „главен асистент” във Факултетния съвет, въпреки че на практика аз спечелих конкурса, веднага уведомих Ректора на СУ за неприятния случай и същевременно подадох сигнали в Министерството на образованието, младежта и науката и Министерския съвет по повод на неправомерната кампания на злобния ми колега, целяща да обърне гласуването срещу мен на заседанието на Факултетния съвет на 11. 12. 2012 г. От двете министерства задължиха Ректора да направи обстойна вътрешна проверка по случая. В резултат на това той изиска писмени обяснения от лицата, визирани в сигнала ми, включително от ръководителя на Катедрата по международно право и международни отношения проф. Николай Натов. В своя Отговор до Ректора на СУ, проф. Натов потвърждава амбициите на проблемния агресивен колега да влезе в научното жури, въпреки липсата му на безпристрастност, както и непристойното му поведение спрямо мен, демонстрирано пред него и цялата Катедра преди датата на изпита.
Три месеца по-късно, бях препоръчана от проф. А. Янков, за да бъда приета за член на Българската асоциация по международно право (БАМП), на която той беше Председател. По време на заседанието на БАМП, проведено на 05. 03. 2013 г., въпросният ми колега от СУ, обнадежден от своите предходни „успехи” срещу мен, без ни най-малко да се смущава от присъствието на проф. Янков в залата, решава открито и с абсолютно чувство за безнаказаност да приложи дежурната си стратегия на злословене срещу мен, но след като аз си бях тръгнала, като не посмя, да ме нападне, докато аз бях в залата. Отхвърлянето единствено на моята кандидатура за членство в Асоциацията (от общо 10 подадени молби тогава) пред очите на проф. Янков е предизвикало неописуемо напрежение в залата, като някои колеги, са напуснали заседанието в знак на протест. Проф. Янков тогава е взел думата, за да направи остра критична забележка на главния ми клеветник и сподвижниците му. По-конкретно проф. Янков публично им е разяснил, че Асоциацията е създадена само за положителни цели (посочени в чл. 4 от Устава на БАМП) и от тази гледна точка е недопустимо нейни членове да използват заседанията й като арена за неоснователно опетняване на репутацията на други колеги.
Със сълзи в очите си проф. Янков ми разказваше тогава, какво се е случило след приключване на изслушването ми от членовете на Изпълнителния комитет. Той отбеляза: “Такъв случай на отхвърляне на кандидатура за членство на заседание на БАМП е безпрецедентен в 50-годишната история от съществуването на Асоциацията. Затова от тук нататък аз ще възприемам атаките срещу теб и като атаки лично срещу мен”. Това беше случаят, когато за първи и единствен път в живота си, видях проф. А. Янков да плаче, което много ме разстрои и се чудех как да го успокоя. Ето защо му обещах:”Виждам, че чашата наистина преля, но заради вашите сълзи аз наистина ще предприема всички предвидени в българското законодателство мерки за спиране на изстъпленията на тези хора!”
Проф. Янков приветства решението ми, че най-накрая ще предприема ответни мерки. Впоследствие той стана и един от главните ми свидетели в съда по наказателния процес срещу серийните клеветници. Характерното в случая е, че подсъдимите нито веднъж нямаха доблестта да се явят лично в съда, за да дадат обяснения за мерзките си деяния, като се изправят очи в очи срещу мен. Съдията ги призоваваше (и заплашваше, че ще им наложи глоби поради отсъствието им), тъй като смяташе, че присъствието им е крайно необходимо за изясняване на обективната истина. Но те така и не събраха смелост… Изпратиха в съда да ги представлява един бивш министър на правосъдието с надеждата той да им спаси кожите от позора, че са се озовали на подсъдимата скамейка.
Бих искала да обърна специално внимание, че проф. А. Янков, след като разбра, че въпросният бивш министър на правосъдието се е съгласил да им стане адвокат и да ги защитава, се дистанцира от него, като съшо така оттегли подкрепата си за неговото евентуално заемане на председателското място в БАМП за в бъдеще. Разобличението на подсъдимите така надвисна над главите им, че те като с магическа пръчка преустановиха всякакви по-нататъшни изстъпления срещу мен в академичните среди. Възмездието за умишлените им деяния впоследствие дойде не точно чрез съда, а чрез други специфични механизми, които се задействаха срещу тях като бумеранг. Една от големите ползи от негативната кампания на тези хора срещу мен беше, че проф. Янков се мобилизира, разбирайки по несъмнен начин истинската природа на някои от колегите, с които е заобиколен и своевременно оттегли доверието си от тези, които се стремяха към неговия пост в БАМП, като изобщо не бяха достойни да го заемат.
В заключение мога да обобщя следното: благодарение на факта, че проф. А. Янков се съгласи да ми стане научен консултант, аз се почувствах така сякаш, условно казано, съм приета в Световната академия на науките. Тогава аз му заявих, че ще работя за спечелването на международноправната наука от моето професионално присъствие в нея, а не обратното, което и залегна (като неписан договор) в нашите по-нататъшни взаимотношения.
Въпреки че проф. Янков не беше съавтор в книгата ми, тя е сътворена под неговите благотворни, насърчителни, последователни и прогресивни научни напътствия. Аз, дори да бях завършила докторантура в Оксфорд, Кембридж или Харвард, нямаше да имам по-добър научен консултант от проф. А. Янков. Затова смятам, че съм с огромния късмет да съм родена в България, където получих възможността да се познавам и консултирам с такъв колос от областта на международното право като проф. Александър Янков!
